История на Стария свят — Изтокът и Гърция
- Автор: Ростовцев М.
- Язык: болгарский
- Переводчик: И. Раев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Стария свят — Изтокът и Гърция». Краткое содержание книги:
Било съзнателно, било подсъзнателно, но гърците колкото напредват по-нататък, толкова по-общочовешки характер придават на своето творчество, като преминават отначало от местното, областното, характерното само за един град-държава към общогръцкото. Особено ясно личи всичко това в изкуството. Местните школи, за които отчасти бе дума по-рано, продължават да съществуват; но местните особености отстъпват на заден план пред особеностите на личния гений на художника и на неговата школа. Сега вече не говорим за пелопонеска, йонийска, сицилийска и т.н. школи в архитектурата, в живописта и в скулптурата, а почваме да говорим за Фидий, Прасител, Скопас, Лизип, Полигнот, за Апелес и т.н. Статуите и картините им са близки на всеки грък и се разбират от всекиго, а всяка община се стреми да украси храмовете и музеите си с техни произведения — Особено пък лесно се приспособило към променилия се характер на изкуството приложното изкуство. Художествените занаяти на Гърция работели главно за купувачи и по поръчка на негърци, но ценители на произведенията й. Вкусовете им влияели върху гръцките майстори, които от своя страна успешно се приспособявали към тях. Най-добре можем да проследим историята на гръцката художествена промишленост по двата главни центъра за продажба на гръцки произведения: в Италия и Сицилия на запад (отчасти също тъй Галия и Испания), и в Тракия и Скития на север и на североизток. И там, и тук — в Етрурия, Самниум, Кампания, Апулия, от една страна, в Пантикапей и в Боспорската държава — от друга, възникват местни школи гръцки майстори: керамици, златари, работници на дърво, на кожа, на метали, и всички те, оставайки си гърци, възприемат лек местен отпечатък, който прави работите им привлекателни за купувачите, а от друга страна спомага за елинизиране на вкусовете им. Гърците тръгват по нов за тях път с историческо значение. Те въвличат в културата си негърците и с това елинската култура става световна.
Гърците в Мала Азия и дори във Финикия и в Египет вършат същото нещо, и то пак с голям успех. Малоазийските държавни формации, възникващи от сатрапиите на разлагащото се Персийско царство, като например Ликия и Кария, във външните прояви на културния си живот добиват все повече и повече гръцки характер. Достатъчно ще е да споменем само за покритите с релефи ликийски гробници, някои от които възпроизвеждат картини на Полигнот, и за знаменития Мавзолей, т.е. надгробния паметник на цар Мавзол в полугръцкия Халикарнас — центъра на Карийското царство, над украсата па който са работили най-добрите гръцки майстори от IV в. За политическото бъдеше на Гърция това културно завоевание на негърците било гибелно. И в Италия, и в Мала Азия, и в Южна Русия местните елементи започват да играят все по-голяма роля в политическия живот на страната, и много гръцки градове по покрайнините на елинизма изгубват чисто гръцкия си характер. Много от тия градове вече не са в състояние да се противопоставят на силите, разбудени от самите тях. Тъй се изработват основите на бъдещите, полугръцки по култура държави от елинистическия период.
Гърция дължи ролята си в живота на страните, заобикалящи Средиземно море, на висотата и на характера на културните си завоевания през IV в. пр.Хр. И през този период Атина, въпреки дълбокия си политически упадък, въпреки това, че тя става само една от многото гръцки държави, еднакво слаби и еднакво неспособни да обединят Елада в едно национално цяло, продължава да играе първа и главна роля в областта на културния живот. Диалектът, на който бяха писали и говорили атиняните през V в., сега — през IV в., става вече език на всеки образован грък, като измества от литературата и от културния живот останалите местни говори на гръцкия език. За всеки образован грък е задължително да умее да говори и да пише на атическия диалект; литературата на другите диалекти си остава с чисто местен характер и с местно значение. Атическият диалект дължи това на атинските писатели, които довели изразителността му, богатството на речника му, гъвкавостта на синтаксиса и музикалността на периодите му — в прозата, и на строфите му — в поезията, до най-крайни предели.